Преглед на филма: Историята на Ейми Уайнхаус изгладена в разочароващия биографичен филм „Обратно към черното“
„ Обратно към черното “ като филм е дресиран и несъвършен филм. Традиционен биографичен филм за надарен художник, който стана прочут, бореше се с опиати, меланхолия и булимия и умря рано. Има хубави осъществявания от надарени артисти като Мариса Абела, Джак О’Конъл, Еди Марсан и Лесли Манвил и саундтрак от шлагери, който оказва помощ да се запълни пространството.
Но като портрет на Ейми Уайнхаус? Просто е извънредно.
Основният проблем с всеки филм за Уайнхаус е, че към този момент съществува определящ филм – носителят на Оскар документален филм на Асиф Кападия „ Ейми “, публикуван четири години след гибелта й от алкохолно отравяне на 27-годишна възраст. Разказана посредством архивни материали, домашни видеоклипове и наблюдения от хората към нея, тя се усещаше толкоз интимна и нефилтрирана като дневник. да познаваш и обичаш индивида зад песните, очната линия, кошера, окървавените балетни чехли и инвазивните папарашки фотоси. Никой не е считал това за сензационно и тя приказва по-голямата част от диалога.
„ Ейми “ също беше филм, който не се хареса добре на скърбящото й семейство. Баща й, Мич Уайнхаус, сподели, че е подвеждащо и съдържа „ съществени лъжи “. След като завоюва Оскар, той се удвои, като сподели, че няма отношение към живота й и е манипулативно. Кападия, сподели той, експлоатирал щерка си повече от всеки различен.
След гибелта й Мич основа фондация на нейно име, с цел да оказва помощ на младежи и написа книга за нея и това, че е татко на наркоман. Майка й Джанис споделя документален филм „ Reclaiming Amy “, публикуван през 2011 година И след години на отвод да взе участие в наративен биографичен филм, имението реши да разреши подобен с цялостно потребление на песните. Подобно на доста музикални биографични филми, правени дружно с имение, мъчно е да не погледнете „ Back to Black “ скептично, чудейки се чии ползи обслужва филмът.
Сам Тейлър-Джонсън, който е режисьор, сподели, че е желала да отстрани концепцията за „ обвиняването “ от уравнението, че фамилията не е имало нулев принос в нейната версия и няма да има финансова изгода. И все пак наподобява като пряк отговор на кино лентата на Кападия, изобразяващ повече от няколко основни момента по извънредно друг метод. Те не просто са показани в друга светлина — някои описват изцяло друга история.
Сценарият на Матю Грийнхалг е съпричастен към някогашния брачен партньор Блейк Фийлдър-Сивил (О’Конъл) и нейния татко Мич (Марсан), и двамата са били злодеи през годините. Във кино лентата множеството просто са въвлечени във вихъра на неизбежността и ретроспективното замъгляване на скръбта.
Изглежда има прекалено количество усъвършенстване в метода, по който всички участващи приказват за „ Back to Black “, над оправдаването на своето битие и своите избори. Но това, че всички не престават да ни споделят, че това е празник, не значи, че би трябвало да се включим. Не съм сигурен кое е празничното в драматизирането на тази покруса, потребното, изкусното или изключително разобличителното в нея. Медиите, да вземем за пример, се свеждат основно до папараците, лагерували пред нейното жилище, като че ли дотук спря казусът.
Тейлър-Джонсън сподели, че не е желала да свети депресията, пристрастяването или булимията, само че последното, с което се бореше, преди да стане известна, съвсем не се признава. Изобразяването на хранителни разстройства по своята същина е натоварено, само че би трябвало да е имало метод да се обърне по-директно към такава огромна част от нейния живот и визия за себе си.
Макар и линейна, историята също е необичайно объркваща, предполагайки, че че публиката знае доста детайлности от нейния живот (като, да речем, булимията) и хората в него. Филмът минава през основни моменти в кариерата си в монтаж, като наподобява се забавя единствено за няколко неща: осъществяване, лицето на Ейми в разнообразни форми на разгулен стрес и мъка или подиуми с нея и Блейк. Беше ли опит за свободна форма на джаз, или просто е комплицирано?
По някакъв метод този портрет на Ейми Уайнхаус трансформира нейния голям гений в странично шоу, а нейната мания/романтика/сърдечна болежка по Блейк в определящата история за нея възрастен живот. Това най-малко ненапълно се компенсира от химията сред Абела и О’Конъл, които наподобяват прекомерно сияещи и здрави, с цел да бъдат правдоподобни като пристрастени към хероина.
Но най-големият минус е какъв брой шокиращо клиширан е краят. За всички „ Обратно към черното “ циркулиране на пръсти към деликатни тематики, сантиментално сниманото изпращане на Ейми е може би най-опасно блестящият кадър във кино лентата. Дори не избледнява до черно, откакто заглавна карта разгласи нейната гибел. Преди някой да почувства нещо, те прекъснаха Ейми, която сподели на публиката, че всичко, което желае, е песните й да накарат хората да не помнят за проблемите си за малко.
До този миг това наподобява по-скоро като заключително изказване за филм, който в никакъв случай не е желал да провокира, обиди или трогне някого. Мисията е изпълнена.
„ Back to Black “, издание на Focus Features в кината в петък, е оценено с R от Motion Picture Association за „ приложимост на опиати, език на всички места, полово наличие и голота “. Времетраене: 122 минути. Една звезда и половина от четири.
